Създал Господ света, създал и човека и го нарекал Адам. Създал всичко прекрасно и съвършенно. Всичко било точно така както трябвало да бъде. Нищо не трябвало да се дооправя и доусъвършенства, всичко било в неговия си завършен вид. И тогава на седмия ден настъпил покой и Господ се отдал на почивка. Но той, почивния ден отминал и заминал, след него дошъл осмия ден, после десетия, тридесетия, седемдесетия, стотния – нищо не се променяло. Всичко било съвършенно и спокойно. Всичко било точно такова, каквото било вече и седмия ден. Тогава на Господ му доскучало от това еднообразие и разбрал, че ако по света всичко е съвършено, нищо няма  да се променя, развива, помръдва. А Господ искал да създаде живот, който да е интересен, движеш се движение, развитие, еволюция. Тогава Господ извикал при себе си Адам, своето най-съвършенно творение и му казал:

 "Аз ти дадох всичко, то което ти имаш нужда, но това е моя грешка. Сега има нещо, което ще си взема обратно. Нещо, от  което ти имаш жизнена необходимост и само, ако го притежаваш ще се чувстваш истиски жив и цял."

И той посегнал към гърдите му, към сърцето му (някой разказват, че му е взел ребро), но аз бях там и видях, че му е взел частица от това, което е било в неговото сърце, което пламтяло най-силно и му давало най-силната енергия за да може да се чувства истински жив. Това парченце светла енергия, Господ нарекал любов и взимайки го от Човека Адам го духнал с божия си дъх и го разпръснал по света. Веднага Адам почуствал празнина в гърдите си и с носталгия си спомнил 100-те дни на блажено съвършенство. Той обиден напуснал Райската градина и тръгнал да търси по света, единственото нещо, което можело да запълни тази празнота в гърдите му.

От тогава ние, човеците се раждаме, живеем, ходим по света и търсим тази своя частица, Божията искрица, която ще ни помогне, да се чувстваме истиски пълни със себе си, цялостни и пълноценни. Търсим това късче от сърцето си, наречено Божия любов. Търсим го в другите хора, търсим го в чашата вино,в храната, в наркотика, в кафето, секса, песента, в пътешествието, в работата, в парите.Но дори и да намерим тази съвършенна пълнота, то е само за миг и после отново се чувстваме незадоволени и празни и отново поемаме на път. Скитаме се по света, загубили своя покой. Превърнали ли сме се в търсещи души, търсещи своето малко парченце, което ще ни направи щастливи, пълноценни, цялостни, достойни  да се наречем съвършенни.

Но забравяме, че точно тази липса, тази празнота в гърдите ни, ни движи напред, точно това търсене ни сближава или отдалечава от себеподобните ни и света около нас.

Дали ще стигнем до този етап,  в който Господ ще се смили над нас и ще ни върне това липсващо парченце любов? И тогава, какво ще стане с нас? Какво ще стане на осмия ден? Дали няма отново да загубим спокойствието си, покоя си и няма отново да тръгнем на път, търсейки нещо друго, което няма да бъде нищо друго освен пак любов. Любовта е най-мощната движеща сила на света. Или по-точно нашия стремеж да запълним нейната липса,за да се привърнем отново в съвършенни ни тласка към движение и развитие. Защото в нашата клетъчна памет е запазен спомена на съвършеното блаженство от онези 100 първи дни на съществуването ни и този спомен се е превърнал в един непрекъснат страстен стремеж за задоволяване на вечния ни глад за любов.

Това, което ни е дадено сега е от време на време отново да изпитваме това блаженство, но само за миг, после отново ни бива отнето, за да започнем отново да се движим, да се развиваме, да живеем търсейки, да евелюлираме.