Колко пъти ви се е случвало да се изненадате от собсвените си мисли, думи, поведение? Да се очудите, от къде ви е дошло това на ум? Как сте успяли да кажете или направите нещо? Да откриете нови страни и качества, за които не сте и подозирали? Да-а-а! Да опознаем себе си, ни отнема един цял живот, въпреки, че прекарваме със себе си по 24 часа в денонощието. И все пак, мнозина от нас все още не знаят кои са те.

Тогава какво остава за човека, който сме срещнали току-що? Защо смятаме, че можем само за няколко секунди или минути да го опознаем, определим, осъдим, категоризираме, типизираме? Защо си мислим, че сме способни за такова кратко време да решим кой е той? Как се осмеляваме да му сложим етикет и да го наредим по полиците на нашето съзнание, разделено на категории? Кои сме ние, че си въобразяваме, че знаем толкова много да хората? Колко е наивно да решаваме да "стоката" по нейната опаковка?

Но за съжаление е така. Точно това правим всеки път, когато видим и осъждаме някого по няколко външни категории, които сме си въобразили че са ни важни.

Важно ни е как ние и другите сме облечени, а всъщност, когато има истинско привличане, искаме да се видим заедно съблечени.

Важно ни е как изглежда лицето му/й колко млад е той/тя, а всъщност ни се иска да остареем заедно.

Важно ни е колко той/тя печели, а  всъщност истинските човешки ценности не могат да се купят с пари.

Важно ни е каква къща и кола има, а всъщност ни се иска да прекараме колкото се може повече заедно времето си навън, сред природата.

Важно ни е...

Да, наистина се спрете и се запитайте, какво наистина ви е важно, какво цените и тогава ще разберете, наистина какво търсите в себе си и в човека срещу вас.

Защото истинското, ценното не винаги може да се види на пръв поглед. Трябват ни много-много погледи... и много-много време да го открием и  дори само за да се докоснем до него.

Всеки един от нас е цяла Вселена..., а това значи безкрая....