ВАЖНОТО Е . . .
Времето застудя изведнъж. В последните години все така се случва. Зимата започва без есен.
Еми се сгуши в палтото си. Тялото й, непривикнало още на ниски температури, зъзнеше. Краката й се чувстваха неудобно в големите топли боти. До вчера обути в леки сандали, сега се влачеха от тежестта на зимните обувки. Душата й сякаш за да е в синхрон с всичките тези промени или за да се защити от тях, се беше свила някъде дълбоко в нея. Отгоре остана само черногледството, което си живееше някъде и вземаше връх само в такива моменти. За Еми това бяха периоди на срив. Търсеше трескаво нещо, за което да се залови. Нещо здраво, което да й върне вярата. Знаеше, че това нещо не е наоколо. Нямаше да го открие и на друго място на земята. Това здраво нещо си беше в нея. Опорната точка. Нейните мисли, душевността й и нуждата да обича някого, нещо, всичко, бяха опорната й точка. Тя го знаеше, но все пак търсеше.
Небето свъсено и оловно тежеше над града. Дърветата протягаха оголените си, мокри клони като просяци за милостиня. Студеният и влажен въздух се превръщаше в пара от топлия й дъх и след миг поглъщаше следата от дъха й. Всичко, до което се докоснеше погледът й, я караше да се свива все по-дълбоко. Ускори крачка като да избяга от всичко това. И за къде ли толкова бързаше? За работа. За работа, която не й даваше нищо друго освен средства за препитание. Средства, които се стопяваха преди да са успели да платят тока, водата. За храна оставаше някаква мизерна част. Превръщаше се в чудодейка да приготвя от “нищо” вечеря, обяд, напоследък всички караха без закуска. Децата бяха най-голямата й болка. Мислите й тръгнаха в тази посока и тя с много усилия ги спря. Не сега. Ако задълбае натам, ще й се схване гърлото и може да направи спазъм. За какво да мисли, че да не я боли толкова? Божичко, допреди четири-пет години това за глада и недохранването го четеше само по вестниците, за изостаналите африкански страни. Беше чувала само от баба си как е огребвала нощвите да свари брашнена каша за децата си като казвала, че е сита, за да има повече за тях. Смяташе, че това е минало и не може да им се случи. Сега обаче на вечеря казва, че за нея не е добре да се храни преди сън… А сънят идва трудно когато си гладен. Само обичта й я спасяваше. Това, че до себе си имаше него, децата, обичта им. Хранеше се с радостта, че растяха добри и умни, че обичаха да са у дома.
Когато ги видя, се спря отведнъж и се улови за парапета на моста. Не беше усетила как бе стигнала и вървяла по моста над реката.
Неволно беше извила глава по посока на течението, сякаш да разбере къде отива реката и ги видя. Лебеди. Нямаше грешка, това бяха лебеди. Само веднъж до сега беше виждала лебеди. На някаква екскурзия от детството, не помнеше вече в кой град, но беше в зоологическа градина. Тези тук си бяха дошли сами. Започна да ги брои. Много, около двадесет лебеда. Едни плаваха величествено като средновековни галери, други бяха надигнали опашки и забили глави във водата, навярно да търсят храна. Беше забравила мислите си, черногледството, студа и се усмихваше. Лебеди. Значи приказки, Андерсен, красота и нежност... Усмихваше се цялото й лице. Щом те са долетели тук, значи не е толкова студено. Значи тази река, която в някои карти някои специалисти бяха записали като производствен канал, не е толкова мръсна. Неволно изпъна свитото в палтото си тяло. Наистина не беше толкова студено. Изправи и главата си. Как е могла да се самослява? Те плуваха все заедно и отдалече приличаха на бяло лятно облаче. Нямаше следа от тежестта в душата й. Свали ръкавиците си, стисна ги в едната си ръка и пое по пътя. Без да влачи крака, без да усеща студ, усмихната и изправена.
Искаше й се да извика от радост. Да разтърси хората, които попрегърбени крачеха около нея. Не беше уместно. Щяха да я сметнат за луда.
Подскочи весело на един крак, както правеше като малка щом видеше, че мама си идва от работа. Затича се. И за къде? За работа. Разбира се, колко хора мечтаят да имат работа и да ходят сутрин рано там. Пъхна ръка в джоба на палтото. Ръката й напипа нещо. Нещо останало от миналата зима. Извади го. Беше раковина от малко морско раче.
Това всъщност беше късметът й от новогодишната баница на приятелката й. Боби беше нарекла раковината “късмета”. Падна се на нея. Добрият късмет. Стоеше си в джоба от миналата зима и чакаше да го извади с ръка. Еми се разсмя с глас. Колко лесно било всъщност. Кризи не можеха да я сломят, не и някакви пари, които на всичко отгоре могат да се спечелят още утре.
Важното е да има утре.
Щом има лебеди, които въпреки мръсотията ще живеят в тази река и ще мътят малките си тук. Ще ги отглеждат и обичат.
Щом късметът може да се изважда с една ръка, значи нищо не е свършено. Значи хубавото предстои. Важното е да има утре.
Мариана Джинджева
mdjindjeva@abv.bg
