Ние и Щастието

 

 

Като малка обичах да обличам роклята на мама, да обуя обувки с токчета, да си сложа блуза на главата, за да изглеждам с дълга коса, и да пея пред огледалото – бях щастлива!

 

Обичах да си представям, че има чичко Великан, който винаги е до мене и ме пази от страшни неща. Извиквах го, когато оставах сама, когато имаше паяк на стената, когато ми се караха за нещо. Той беше винаги на мое разположение, само аз го виждах – бях щастлива!

 

Не обичах да ям. Вечер ме оставяха сама на масата, за да си доям яденето. Брат ми винаги идваше тихичко, изяждаше проблемното ядене вместо мен и аз показвах празната чиния на татко. Тогава вече можех да си легна. Радвах се, че имам братче – бях щастлива!

 

Обичах, когато у нас идваше Дядо Мраз. Казваше ми, че съм най-умното и най-послушно дете, а аз му пеех песни и танцувах. Винаги го чакахме с нетърпение, а той все идваше точно когато татко отиваше до тоалетната. И всяка година така... Ядосвах се, че татко все не може да го види. После разтваряхме подаръците с брат ми и беше чудесно – бях щастлива!

 

Обичах да чета и тръгнах на училище една година по-рано. Беше ме страх да ходя по гредата в час по физическо, но тичах бързо, пеех вярно, пишех красиво. Имах много приятелки. Искахме да сме големи, да имаме деца и им измисляхме „принцески” имена. Надпреварвахме се кой по-красиво име да измисли и се вглеждахме в минаващите жени. Искахме да приличаме на тази или онази, мечтаехме. Бях щастлива!

 

Най-после се влюбих и аз! В мой съученик. Вечер стояхме до късно в двора на една детска градина, люлеехме се на люлките и се целувахме. Той свиреше на китара и ми посвети песни. Говорехме си как ще се оженим и ще си имаме момиченце – Мирела. За нас това беше най-музикалното име! Бях щастлива!

 

Оженихме се след пет години дружба. Бяхме едва двайсетгодишни. Роди ни се момиченце – но го кръстихме на свекърва ми. Тя ми беше като приятелка и се разбирахме отлично с нея – заслужаваше да подновим името й. Седем години по-късно се роди и втората ни дъщеря – нея кръстих с името на моята майка. До Мирела не стигнахме, но бях щастлива!

 

Имах всичко – всеотдайни родители, брат, на когото вярвах, мъж, с когото се обичахме, деца със сини очи като неговите, работа, която обожавах. Светът беше в краката ми. Сякаш всичко вървеше по план, подписан от мен и Господ – бях щастлива! 

 

Но явно „плануването” не вървеше както трябва. Разболях се, и то от неизлечима болест. Мислех, че това е краят на моя прекрасен живот, на моята приказка. Но тогава видях тъга в очите на любимите ми хора, страх да не ме загубят. Обграждаха ме с обич и грижи, бяха до мен в най-трудните моменти, а те не бяха малко. Имах нужда от тях и те ми я даваха. Това ми даде сили и оздравях.

 

Научих се да обичам настоящето!

Научих се да се радвам на малките неща!

Научих се да „благодаря” всяка вечер за всичко, което ми се случва!

Разбрах колко ценен е живота!

Разбрах, че съм нужна на много хора!

Разбрах, че Бог все още ме обича!

Сега съм ИСТИНСКИ ЩАСТЛИВА!

Все едно докога...

Сега съм щастлива!

 

 М. Т

г-жо М.Т. ще се радвам да се запознаем лично.

Всичко е много истинско и в същото време като приказка с щастлив край. И аз като вас се научих да благодаря за живота, който ни е даден. Пожелавам ви много късмет и красив живот.

Много ме трогна! Човек има своите мигове на щастие, които оценява след...време! М.Т. е научила своя житейски урок и много вълнуващо ни го разказва! Пожелавам й дълго да се радва на живота и да учи другите как да правят това!